„Сюзън“ – фен фикшън

                                                                                                                     

Глава I

„Нова”

Предговор

Болка! Ужасна болка ме раздираше. Задушаваше ме. Исках да умра! Чу се писък. Заслушах се. След него още един и още един. Те се откъсваха с лекота от посинелите ми устни. Изведнъж тялото ми започна да подскача. Гръдният ми кош се издигаше, искаше да полети.Моля ви убийте ме, искам да умра! Само това се въртеше в ума ми. И изведнъж с един последен удар на сърцето ми, болката се усили.

 

Отворих плахо очи и се огледах. Намирах се в малка стая с четири маси, като тази на която лежах и аз. Имаше печка в ъгъла и много паяжини. На една от масите стоеше куфар, на който пишеше името ми.Не му обърнах внимание.Чувсвах се различна. Нова. Можех да чуя и най-тихият шум, можех да видя и най-малката прашинка. Реших да стана и да разбера защо съм тук. Учудих се. Вече бях на крака. Стана толкова бързо,че не можах да разбера. На стената имаше голямо огледало.Приближих се и се уплаших. Жената в огледалото имаше бледа и прозрачна кожа, кърваво червени очи и красиво тяло.Не можах да повярвам, че това съм аз.Сякаш бях богиня.Косата ми: кестенява и начупена си беше същата. Харесвах новото си аз, но не ми харесваха очите ми. Исках си старите с цвят на течен шоколад.

 

Изведних отвън се чуха стъпки. Вратата се отвори и в стаята влязоха двана мъже. Бяха млади–седемнадесет или осемнадесет годишни. Единият единият беше висок с къса руса коса и невероятно красив. Вторият беше също толкова висок, с дълги черни коси,но също толкова красив.И двамата бяха с бледи кожи и кърваво червени очи. По – високият ми се усмихна и се приближи към мен.

–Е Сюзън, как е новото ти тяло? – попита той

– Какво ще кажеш?

Не знаех какво да кажа.Премислих всичко отново и отново. В какво се бях превърнала? Какво правех тук? Откъде тези мъже ме познаваха? Главата ми беше пълна с въпроси, чиито отговори не знаех.

–Кои сте вие? Откъде ме познавате? И какво правя тук? –казах уплашено и отстъпих крачка назад. – В какво съм превърната по дяволите?

–Млъкни! Ще ти кажем всичко! – вдигна ръцете си по –ниският. – Ти си вампир.Колкото и странно да ти звучи ти си вампир. Беше ранена и умираше. С брат ми те намерихме и решихме, да те спасим. Ухапахме те и те превърнахме. Трансформацията във вампир трае три дни. И сега кожата ти е здрава и непробиваема ,студена си и каменна като статуя. Силна, бърза и красива си.Очите на всички вампири са кърваво червени, защото се храним с животинска кръв. Тя ни подържаме силни. Винаги, когато си жадна ще изпитваш изгаряща болка в гърлото си. Можем да излизаме само нощем, защото когато има слънце през деня ние блестим. Мисля че тази информация ти стига,засега.

–Хмм…Не знам какво да каца.Благодаря ви, че сте ме спасили. Как се казвате?–попитах ги, а те се спогледаха.

–Ами, аз се казвам Пиер – каза по – високият – а това е брат ми Дейв. – каза той,а Дейв ми намигна.Усмихнах им се в отговор.

Реших да ги поразпитам повече за вампирския живот. Приближих се и седнах на една от масите.

–Може ли да ви попитам нещо? – погледнах ги.

–Да, разбира се каквото те интересува. – усмихна се Пиер.

–Не спите в ковчези, нали?

–Не, разбира се. – засмя се Пиер.

–Всичко е мит! – ухили се хлапашки Дейв.

–Ами тогава къде спите? – Дейв ми намигна отново, а Пиер го изгледа кръвнишки.

–Ние не спим. – отговори вампирът с черна коса.

–Изобщо? – учудих се аз.

–Не спим. – повтори той.

Изведнъж усетих страшна болка от центъра на гърлото си. Изръмжах и станах от масата.

–Какво ми става? – изкрещях аз срещу тях.

–Както ти каза брат ми ти си жадна.Всеки път,когато си жадна или усетиш мириса на кръв, ще усещаш тази изгаряща бокла.Нормално е за вампирите. – повдигна рамене Пиер, а после продължи с ентусиазъм в гласа си–Хайде Сюзън, ела! Ние ще те научим.

Той се обърна и се заяъти към изхода на малката къща.

Излезе навън, след него Дейв, а накрая аз.Огледах се.

Намирахме се на чудно красива полянка. Цялата бе обсипана с горски цветя в различни цветове. Високи дървета я обграждаха,а  птички пееха най – прекрасните си песни за нея. В далечината се чуваше тътен на падаща вода. Дъждовна капка капна на челото ми.Погледнах небето и се намръщих. Щеше да вали. Ах, как мразех дъжда!От малка съм свикнала на слънце, а сега ще съм в сянката му.

–Какво има?–попита ме Пиер.

–Мразя дъжда!–отговорих аз–свикнала съм на слънце и топлина.Очаквах да се разсмее на глупостта ми,но той ме изненада много.Приближи се и ме погали внимателно по косата.

–Сега си объркана и ти е трудно да приемеш всичко,но ще свикнеш. Аз ще съм до теб и ще ти помагам – прошепна той. Вгледах се в червените му очи.Въпреки цвета им, те издаваха нежността на му. За миг ми се прииска да го целуна. Приближих лицето си към неговото, за да видя реакцията му, но той не помръдна. С част от себе си,Пиер също го искаше.

–Имаме работа влюбени гълъбчета! – изръмжа недоволно брат му.

Отдръпнах се от Пиер и по инстинкт прехапах долната си устна.

–Аз… съжалявам – казах и сведох глава. Как може да съм такава глупачка! Първи ден, като вампир и вече налитам на мъжете.

Два дълги, бели пръста повдигнаха брадичката ми и видях една невероятно, чаровна усмивка.

–Недей!.. Никога не се извинявай. – отговори русият вампир. Ако бях човек щчх да съм червена като домат, заради жеста му. Болката в гърлото ми се обади отново.

–Проблем ли ще е ако ловувам сама? – попитах, а те се спогледаха несигурни.

–Мисля че не. – повдигна рамене Дейв.

Кимнах и се стрелнах към гората, като изстреляна от лък, стрела. След десет минутно бягане усетих изгарянето в гърлото си отново, но и един много по–приятен аромат. Веднага тръгнах след него и когато спрях се бях озовала на една малка полянка. В средата й стояха прегърнати момче и момиче. С част от ума си знаех че не трябва, че са хора, каквато бях и аз. Преди. Бях опианена от божествения човешки аромат и без да се замисля забих  зъбите си в шията на момичето.След двадесет секунди тялото й се отпусна в ръцете ми. Кръвта й ми хареса. Пуснах тялото и направих две крачки към уплашеното момче. То ме гледаше ужасено и не знаеше какво да прави. Хвърлих се върху него и забих острите си като бръсначи зъби отново.Кръвта потече и изпълни цялото ми тяло със сила и топлина. След като пресуших и него до капка, станах. Избърсах устните си с опакото на ръката си и облизах зъбите си, по които имаше още кръв.Изведнъж зад мен се чу ръкопляскане, а след него тих смях.

–Браво принцесо – каза наблюдателят ми – справяш се повече от добре.

Гласът на мъжа ми се стори ужасно познат, но не! Не може да е той! Не може да е истина! Трябваше да се уверя сама. Започнах да се обръщам по – бавно от човек и когато го погледнах в златистите очи, не можах да повярвам на очите си!

by Siena

Копирането на този текст без разрешение от администраторите на сайта е ЗАБРАНЕНО!